Проблемът с Трал

Един от проблемите, който Близард има донякъде на своя радар, е раздразнението на играчите поради свръхизползването на Трал с текущата история на Cataclysm. Главният дизайнер на куестове, Дейв Косак написа пост в своя заблуден блог, в който той спомена за нарастващата сантименталност срещу някогашният и бъдещ Боен вожд на Ордата Дейв Косак: Официална реакция

В Близард чувстват, че са направили грешка да считат, че играчите на Алианса ще се наслаждават на новия „неутрален” Трал, защото той не е герой на Ордата, а на целия свят. Това е част от проблема, но Дейв Косак не разбира корена, причината за тази сантиманталност, произтичаща от отношението към други големи герои в играта, които уж привидно са се превърнали в неутрални герои, и как те биха могли да бъдат сравнени с това, което се случи с Трал. Това, обаче, е проблем, който заслужава свой отделен постинг.

Всъщност, голямата част от „засечките”, които имаме с Трал в настоящия експанжън, са свързани с факта, че Трал е изключително зле написан герой от края на Warcraft III до този момент. И изваждането на Трал в по-ярка светлина от всички предходни герои в Cataclysm доведе до изваждането и на всички негови слабости на показ.

Някои от тези слабости са случайни и се дължат на компромисите, които са направени към историята спрямо геймплея. Едно от най-неблагозвучните приключения, които имах, докато изучавах Ордата, беше когато преместих своя Undead Warlock в Оргримар да направя куестовете за Ragefire Chasm. Аз се впуснах в серия от куестовете, които показваха опитите на Трал да изкорени уорлоците от средата на града, и беше очевидно, че той беше назначил един от тези уорлоци да свърши тази задача. Независимо от факта, че откъм страна на историята уорлоците са почти изкоренени от оркската раса и като такива те са изгонени от Ордата, хората искаха да могат да играят  уорлоци, и си направиха такива герои. Тези недостатъци са шокиращи, но все пак представляват дребен проблем, един цирей на историята, който лесно може да бъде покрит под дискретно наметало, защото играчът не е нищо повече от един обикновен човек в историята на играта, при това не е някакъв наистина важен персонаж.

Но недостатъците вече много трудно могат да бъдат прикрити, когато те станат част от големи събития в историята. Трал не е представен като сложен герой. Той е вашият стандартен добър месия. Той е мъдър, способен, силен, харизматичен, честен, самоотвержен, състрадателен. Няма нищо лошо в това. Не всеки от водещите герои трябва да бъде морално двусмислен Макиавелиански интригант. Добре е да имаме един случаен персонаж, който просто да отразява Доброто момче. Проблемът настъпва, когато гореспоменатото Добро момче започне да върши нещо, което не му е присъщо на личността, и никой не му държи сметка за глупостите. В този момент ти като писател не просто подкопаваш героя, но подкопаваш и останалите герои, които изобщо не реагират, т.е. подкопаваш и цялата история. Ако лъвът Аслан се беше отказал от Едмънд в „Хрониките на Нарния”, „Лъвът, вещицата и дрешникът”, и нито един от семейство Певънзи не се беше противил срещу неговите действия, тогава по всяка вероятност К.С. Луис нямаше да се задържи на своето почетно място сред Пантеона на писателите. При К.С. Луис историята е добре разработена, защото Аслан представлява лъв, алегория на Исус Христос и той прави точно това, което един Исус Христос би направил.

Ето тук Трал не може да оправдае очакванията. Той е орк, алегория на Исус Христос, спасител на своя народ, може да ходи по вода и да се връща от мъртвите. Но той не се държи по начина, по който е описан според неговата фонова история и според характеристиките му. Ръководното влияние в основната история на Трал е времето, в което той е прекарал като роб и гладиатор в Дърнхолд. И когато той изпълнява своята съдба и създава една нова Орда, забранява ли робството, както би постъпил един справедлив владетел? Не, защото една от ръководните сили в историята на крал Вариан Рин е когато кралят е пленен и задържан като роб от Регар Ъртфюри, и е принуден да се бие сред гладиаторската арена на Дайър Маул. Еделас Блекмуър е бил един нетипичен човек, който работил далече от надзора на авторитетите, той е бил пияница и навъсен особняк, който е правил конспирации спрямо собствения си народ и никой от Алианса не се изказва ласкаво за него. Вероятно крал Рин е изпаднал в подобна ситуация? Вероятно Трал наистина е предприел стъпки да изкорени робството в Ордата, но коварната робска природа е надничала от тъмните ъгли, далеч от суровия му поглед? Това би било разтягане на локуми, но щеше да свърши работа при обясняването на историята. Но случва ли се нещо такова? Не. В комиксите на Близард Джейна принуждава Вариан да присъства на среща за мир в Терамор като част от опитите Алиансът да изгради мирни отношения с Ордата. Вариан взема със себе си Валеера, блъд елф, която успява да избяга заедно с него от робството, и принц Андуин. А пък Трал от своя страна довежда не само Гарош, който от хронологична перспектива се държи за пръв път като задник, но и Регар Ъртфюри, оркът, който е държал двама от делегатите на Алианса като роби срещу тяхната воля. Трал не просто толерира робството в Ордата, но той си мисли, че е добра идея да постави робовладелец като мъдър съветник по време на мирен процес! Нито един от другите герои не протестира колко лицемерна и глупава е тази постъпка, и все още хората се чудят защо Вариан мрази Трал! Просто поведението на Трал е напълно нетипично за герой с история като неговата и е напълно нетипично за останалите около него да не забелязват това. Да не би расите на Азерот да не са открили все още най-основното социално благоразумие?

Всичко това ни води към най-съществения проблем на Трал. Трал представлява историческа сингулярност. Черна дупка, която придърпва всичко около себе си по начин, по който най-основните закони на литературата не се подчиняват.

Най-ненадминатият недостатък в Cataclysm е историята от пач 4.2, която изобличава Фандрал Стагхелм като предател и дава началото на любовната история между Трал и Агра, кулминираща във възможността в бъдещите експанжъни да видим зелени или кафяви бебета. Стагхелм е един от най-добре обрисуваните и описвани герои в World of Warcraft. Той представлява кипяща съвкупност от комплекси, омраза и стари рани, които отказват да заздравеят. Той е бил някога един от най-добрите ученици на Малфюриън, и след като Малфюриън отиде да пътува в Изумрудения сън, Стагхелм беше този, който пое военните сили на нощните елфи срещу Киражите във Войната на подвижните пясъци. Силите на Стария Бог Ктхун се изляха в Силитус и нощните елфи съвсем сами стояха срещу тях. Фандрал поведе армия в брутална война сред пустините на Танарис и Силитус. Това е конфликтът, който повече от всеки друг определя личността на Стагхелм. Неговият собствен син, Валстаан, воюваше заедно с него в суровия конфликт. Стагхелм разпозна опасността, която представляваха Киражите – опасност не само за нощните елфи, но и за Азерот. Така той потърси драконите да му помогнат в опита да държи Киражите под контрол. Но драконите се въздържаха от влизането в конфликта докато Киражите не достигнаха до Пукнатините на Времето. По време на една битка още преди драконите да влезнат във войната, Валстаан бе пленен от могъщ генерал на Киражите. Пред очите на Фандрал, единственият му син е разкъсан на две половини и оставен да умре в изгарящите пустинни пясъци.

Един от първите публикувани разкази, и по мое мнение един от най-добрите до този момент, бе този, който Близард създаде по време на подготовката за АнКираж рейда и отварянето на вратите на Ан Кираж. Той илюстрира истинската стойност на данъка, който войната изиска от Фандрал:

Фандрал погледна надолу, лицето му свито от презрение. „Не искам да имам нищо общо със Силитус, с Киражите, и най-вече с някакви проклети дракони!” С тези думи Фандрал завъртя омагьосания обект в магическите врати – където той се пръсна в дъжд от отломки – и продължи настрани.

„Ще разрушиш ли връзките си с нас в името на гордостта?”, попита драконът.

Фандрал се обърна. „Душата на моя син няма да намери успокоение в тази тъпа победа, драконе. Аз ще си го върна отново. Въпреки, че такова нещо отнема столетия, аз ще си възвърна сина обратно!” Тогава Фандрал закрачи край Широмар...

...който можеше да го види в ума си дори сега, като че ли това не се е случило преди хиляди години, а едва вчера.

Определено, това е мъж, който е загубил много и е натрупал много огорчение поради тази загуба.

По времето, предшестващо самите игри, Фандрал прекара времето си в стълкновение с Тиранде относно пътя, по който трябва да поемат нощните елфи. Фандрал бе този, който настояваше за създаването на Телдрасил, и който отбягваше благословението на драконите, които някога били упълномощили предшестващото дърво. Той бе арогантен. Все пак, той се биеше във войната съвсем сам. Той знаеше колко голяма е заплахата на Киражите, още преди Бронзовите дракони да я разгадаят от безброй видения за бъдещето. Те бяха тези, които използваха предимството над неговите рани и неговата гордост.

Ксавиус, първият сатир, който бе обречен от Малфюриън да живее под формата на дърво за 10 000 години след Разцеплението на света, видя слабостите на Стагхелм и реши да ги използва като начин, по който може да ги насочи точно към Малфюриън. Той използваше своята магия да загнезди идеята в ума на Стагхелм, че посредством някои действия, Валстаан, неговият син, може да бъде върнат обратно. Всичко това включваше големи количества от Мороугрейн да отрови Малфюриън, да го закове в покварата на Изумрудения кошмар, където Ксавиус да го измъчва в свободното си време. Това включваше и присадка върху дървото Телдрасил, която изложи нощните елфи на покварата на един от най-древните слуги на Сарджерас в Азерот.

По време на събитията в романа „Стормрейдж”, Малфюриън се освободи и се изправи срещу Стагхелм на демоничната присадка, за която Стагхелм вярваше, че представлява неговият собствен син, прероден. За да може да спре покварата на дървото, Малфюриън бе принуден да унищожи Ксавиус и присадката. Стагхелм, обаче, бе принуден да преживее отново смъртта на едничкия си син. Докато гледаше Малфюриън да убива Валстаан, това съсипа психиката на Стагхелм и той бе изпратен в пещерите, където някога Илидан е бил затворен в продължение на години.

От там, по време на атаката на Рагнарос върху Хайжал, Стагхелм трябваше да бъде преместен към по-охранявана зона в Муунглейд. Зелената драконка Алисра бе натоварена със задачата по преместването му. Вместо това тя се предаде на Рагнарос, който предложи на Стагхелм шанс да си отмъсти на тези, които съгрешиха срещу него. Срещу драконите, които му отказаха помощ до момента, в който синът му умря. Срещу Нордрасил, който успя, докато проектът на Стагхелм – Телдрасил, се провали. Срещу Малфюриън, който му отне сина за втори път. Това е завладяваща, чувствена история за това как безпристрастието на силите на доброто могат да съсипят добър мъж, и как добър мъж може да се обърне към лошото, независимо от голямата сила на психиката, чрез манипулацията на слабостите на ума. Това е една от историите, които уважавам най-много в митологията на Warcraft!

Аз говорех много за Стагхелм в статия, койято е уж за Трал. Обещавам Ви, че има причина за това. Стагхелм има много история и сюжет зад гърба си. Повече история от повечето други герои, които са представени в WoW. Повече дори от герои, представени в предходните стратегически игри. Той е много добре написан герой, добре разработен. Играчът знае срещу какво е бил Стагхелм, кого мрази той и на кого служи. Всичко това доведе до превръщането на Стагхелм в майордомо на Рагнарос и в рейд бос във Firelands по време на Cataclysm – и то по начин, който беше смислен, доколкото смислен може да бъде свят с дракони и огромни хуманоидни мравки, които се бият с елфи.

Което ни връща обратно към куеста Elemental Bonds. Един от централните моменти в пач 4.2, Rage of the Firelands, този куест служеше като показването на Стагхелм като злодей. Там бяха Малфюриън и четирите драконови аспекта, обединени, за да възстановят Световното дърво. Там бяха петте най-омразни врагове на Стагхелм. Омразата на Стагхелм зрее в продължение на хилядолетия. Малфюриън се готвеше да поведе атака в сърцето на Firelands, и накрая да унищожи Рагнарос, новия господар на Стагхелм.  Не само Стагхелм мрази Малфюриън, но Малфюриън е настояща заплаха към новия господар на Стагхелм. Две причини за едно отмъщение, което в такъв случай е винаги добър ход.  Имайки предвид историята на Стагхелм, обстоятелствата, и неговата новооткрита сила, той проваля ритуала. Неговите петте най-омразни врагове, обезумели и уязвими. Какво прави той? Той атакува Трал.

Моля?

Една история, която Близард готвят в рамките на седем години в реалния живот, и простираща се хиляди години в играта, и те я съсипват само, за да покажат колко е готин Трал! Ето как Трал е станал деструктивен и опасен за постройката на историята на играта. Трал се намесва в истории, които не го касаят, и съсипва техните завършеци. Героите трябва да се променят на 180 градуса, за да се преклонят на изключителния Го’ел.

Има термин за герои като този. Такива герои се наричат Мери Сю-та (Mary Sues). Такива герои биват охулвани за това, че са разрушителна сила в сюжета. Често те съществуват като авторови вложки. Начин за писателя да вложи своята собствена история косвено през такъв герой. Това не винаги стои точно по този начин, но в общи линии такива герои нямат дълбочина. По принцип това е добре за периферни герои, които не влияят върху историята. Но когато става въпрос за главен герой, като се има предвид колко много време читателят или играчът прекарва с такъв герой, той трябва да изглежда достоверен. Познанието води до презрение. Колкото повече време прекарваш с герой, толкова повече малките недостатъци в историята те дразнят. Беше хубаво, когато във Vanilla WoW Зеленият Исус стоеше на трона в Оргримар и не се намесваше, защото тогава историята беше центрирана върху играча, и като такъв, той се вписваше с персонажа, игран от играча, доста добре.

Но в рамките на експанжъните Близард се откъсна от идеята историята да бъде центрирана върху играчите и техните герои. Те трябваше да постъпят по този начин, защото такъв свят бе статичен, и ако Болвар ме посрещнеше като човек, който е свалил маската на Ониксия, когато всъщност аз не съм го направил в играта, това би бил шокиращ нейн недостатък. Затова в експанжъните играчите вече не бяха „двигателната сила на играта”, а те се превърнаха в някакъв по-абстрактен идеал. Те са „приключенци”. Те са винаги там, но никога не са причина за ставането на големите събития, защото ако ти никога не си правил даден куест, дънджън, рейд, някой друг го е направил вече и за да държиш играта в рамките на продължително последование би изисквало тези „висящи краища” да бъдат завързани по някакъв начин. Близард избра не играчите, а NPC-тата да бъдат двигател на играта. Илидан бе победен от Майев и Акама с помощта на „приключенци”. КилДжейдън бе изгонен от Калекгос и Анвеена с помощта на „приключенци”. Това продължи с Крал Лич, победен от Тирион Фордринг, и Близард в опитите си да доведе до кохезивен разказ доведоха до добавяне на информация обратно във фоновата история, към рейдовете на Vanilla. Вариан бе този, който уби Ониксия, а Дарион Могрейн щумруваше Накс. Играчите изпаднаха до нивото на екстри в история, която някога беше за тях.

Това само по себе си не е лошо нещо. Проблемите излязоха на преден план с Трал в Катаклизъм, защото Трал е изключително зле написан герой. Трал вече е развален. Тежестта на провалите на писателите го съсипа като персонаж и той вече не може да бъде поправен. Той е вплетен толкова плътно в същността на играта, че дискретен реткон (добавяне или променяне на информация във фундаменталната история) е невъзможен. Опитите да бъде продължена историята на Трал ще има пагубни последици за сюжета на WoW, и опитите да бъде реткон-ната бъркотията, която е публикувана до този момент, ще бъде най-разрушителният реткон в митологията на Warcraft. Дойде времето да кажем чао на Трал. Времето всъщност е дошло отдавна, но по-добре късно, отколкото никога. Пенсионирайте го в Награнд да отглежда малките си деца с зелен и кафяв цвят. Убийте го. Не ми пука. Но спрете да го налагате в историята.